Ах! Ах! Ах! Ама само ако знаете колко чистосърдечни, съвестни, услужливи и мили хора населяват нашата драга страна България! Ще ви омекнат коленете! Ама вие още нищо не знаете! Нищичко не сте видели!
Не мога да опиша с какъв сърказъм пиша тази публикация. Въпреки това ще си разкажа историята.
Днес в ранния слетобед решихме с моя приятелка да излезем на разходка и да седнем на някое кафе да се „видим“ . Разбрахме се, срещнахме се. Та вървим си ние с нея по центъра и малко след Джумаята възрастна жена ни спира с молбата „Бихте ли ми дали 12ст?“. Първото, което ми дойде на ум беше „От къде на къде ги изчисли точно 12?!“ не смятах да отговарям каквото и да е, но момичето с мен мълчеше упорито и категорично нямаше да обели и дума, така че просто казах „Извинете ме, г-жо, имате ли представа колко хора на ден ни спират по улицата с молбата за пари? Ако даваме на всеки… ?“ Подразни ме ситуацията, но нямах намерение да се занимавам. Хванах приятелката си под ръка и продължихме.
Изкарахме кафето и се запътихме обратно към Централна поща. Някъде близо след самата поща ни спира мъж (25-30 годишен) с думите „Може ли, ще ви отнема само минутка обещавам!“ и както се предполага се спряхме до него. Той (очевидно потготвен с речта си) ни подава няколко листа хартия (които не взехме) и започва да обяснява, че събира пари за болно дете. До такава степен беше наизустил няколко изречения, че ги изтреля и въпреки меракът да събере някакви пари-сам не си повярва на казаното.Приятелката ми, както се и предполага, пак се вживя в ролята на дърво и не обели дори стон (не се обиждай, сладур 
) и отново бях принудена да ни измъкна. Не съм сигурна какво точно казах, но помня че го направих с лека досада и си продължихме по пътя. В отговор от мъжа зад себе си чух „Вие сте злобна, то ви и личи!“ – само да вмъкна, че съм устата и ми причернява, когато някой се опитва да ме напада. Помислих си да се обърна и да видим кой го бива повече в словесните нападки, но се спрях, защото все пак не бях сама и нямах желание да развалям хубавия ден на момичето с мен. Вързах нервите в себе си и незнайно как не се обърнах, а кротко продължих да вървя.
Хайде, моля ви, кажете ми как при спомена от гледката на просещо дете, което отива и със събраните пари купува цигари и ракия и на излизане от магазина отваря кутията и пали… та как след спомена за тази гледка аз отново да се спра и да дам пари на някого? Господи, та те налазват и по домовете ни за пари! А какво става после с тези средства?! Става… сещайте се. И после непознат ще ме нарича „злобна“ …
НЕ СЕ ПРОСИ-РАБОТИ СЕ!!!
